Стигна до площада на баните, оживен през летния сезон, сега пуст, и отмина джамията, върху минарето на която светеше лампа. Модерните постройки от центъра на града — символ на търговско благополучие — отстъпиха място на изтърбушени паянтови къщички с дървени порти, овощни градини и широки дворове, сред които горяха огньове. Жените вареха мармалад, а мъжете опушваха бъчвите или стягаха казаните за ракия.
— Аз съм Борис Морев, син на Редингота — представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. — Познаваш ли Редингота?
— Да, като всички прости хорица. Но аз съм свикнала да уважавам предразсъдъците им.
Различни са версиите за прототипите на героите от романа, но едно е ясно – Димитър Димов със сигурност черпи вдъхновението си от действителни лица и събития и самият той не го крие в най-близките си кръгове.
Б) използуване на лично влияние като виден член на властующата партия в селото или на икономическа почва , като постоянен кредитор на производителя, било с пари, било със зърнени храни и др., ако е селски бакалин, било с ракия и вино ако е кръчмар
Иван няма деца, но именно той се оказва по-предприемчивия и наследява семейния бизнес. Георги има трима синове – Александър, Стефан и Крум, като последният получава най-голямата част от наследствто на чичо си. В романа са включени образите на тримата братя като прототипи на Барутчиеви. Чапрашикови създават марката Ориенттабако и за тях се смята, че първи успяват да намерят европейска почва за българските тютюни.
Това можеше да попречи на влизането й в медицинския факултет.
Образите на Ирина и Борис, на „Никотиана“ и работниците, на елита и обществото от онези години, будят възхищение, благодарение на майсторското перо на Димов.
— Да, варварски, ужасно беден!… — високо и натъртено произнесе той. — Впрочем това е известно на целия град.
По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена с дъх на смола. Хълмът бе висок. Параклисът се намираше на върха му всред поляна, обрасла с глог, шипки и бурени. От поляната се спускаха отвесни скали и стръмни сипеи, в подножието на които свършваше гората. Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към града и долината на реката.
„Обладавал жив темперамент, романтична настройка, душевна мекота, доброта и отзичивост. Бил бониван, за когото парите били средство да изживее живота си леко, приятно разнообразно.“
Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание откакто беше изкарал гимназия. Момичетата от града го отбягваха, но и той не се интересуваше много за тях. Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да рътлина я разгледа. Той беше по-скоро дребен и слаб — белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледно лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Обикновено, след като го отминаваше, Ирина продължаваше да мисли за него.
Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно арогантно. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакета си, върху който висеше кошницата, и рече:
Вечерният хлад го накара да потрепери. Той имаше зимно палто, но нямаше пардесю или мушама, които бяха тъкмо за това време. Електрическите лампи на улицата образуваха броеница от трепкащи светлини, които есенната вечер правеше да изглеждат студени и остри. Борис тръгна към северната част на града. Лампите ставаха все по-редки, а улиците по-тесни и по-тъмни.